1. М. Москов — Разкопките в черквите „Св. Димитрии" и „Св. Четиридесет Мъченици" в Търново — Библиотека на Великотърновското археологическо дружество, № 2, 1912, с.16.
2. Д-р   В.Ст.Берон — Археологически и исторически изследвания, 1886, Т., с.42—43.
3. Николова Я, Драганова Т., Нурков Хр. — Велико Търново,   Пътеводител, С.,   1966, с.72—77.

Църквата „Свети 40 мъченици" била построена, украсена и стенописана no заповед на цар Иван Асен II и посветена на голямата му победа при Клокотница на 9 март 1230 год. над епирския деспот кир Теодор Комнин. През XIII—XIV век е била една от най-хубавите и най-богати църкви на манастира, наричан "Велика лавра". Църквата имала почитта на българите, а нейната красота привличала и много чужденци, които се отбивали да я видят. В нея не веднъж е служил и патриарх Евтимий.
След падането на България под турска власт, църквата вероятно дълго време се запазила като християнска. Варненският руски консул Рачински, когато идвал във Велико Търново през 1859 година, се срещнал с шейха и купил от него много български книги и старини, които занесъл после в Русия. Ако църквата е била веднага обсебена от турците, едва ли щяха да се запазят икони, книги и други вещи от българското средновековие в една турска джамия около 400 години, чак до 1859 год. И д-р Христо Даскалов, като говори за идването си във В. Търново през 1859 год., също споменава, че „Свети 40 мъченици" е превърната в джамия по-късно, нещо, което той научил от някакъв  надпис. Освен това, той съобщава, че по това време библиотеката, която се пазела в църквата, била предадена на гръцкия владика. 
Джамията се наричала още „Теке" (мохамедански манастир). Тя е известна и като Кавак баба теке или Дервишко теке. Стенописите на християнската църква били покрити с бяла вар, а иконите и иконостаса - изгорени. Самата сграда просъществувала без преправки до 1853 година, когато Хаджи Юмер искал  да разхубави джамията, за да угоди на аллаха. Били премахнати характерните за християнската архитектура сводове и арки. Таванът бил значително повдигнат, а прозорците разширени. Капителите на колоните били снети и поставени като бази на дървени греди, подпиращи дървения чардак и широката северна стряха. Самите колони Хаджи Юмер искал да изхвърли като излишни, но мютесарифинът го разубедил. За да достигнат до новия таван, те само били понадени. Старият вход бил зазидан и направен нов в северната страна, през който се влиза и днес. До наши дни оригинална се е запазила само пристройката в западната част, която вероятно е служила за мавзолей. Във вътрешната част мавзолеят бил преграден за хамам (баня) за шейха.
През Възраждането, когато се оформя българското национално самосъзнание, българите започнали да търсят и събират оскъдните сведения за своето героично минало. Погледите на мнозина били насочени към „Теке джамия". Никой обаче не можел и не смеел да прекрачи прага й, защото рискувал да бъде убит с камъни. Да се влезе в джамията било истински подвиг, а още повече да се търсят там български светини. Само народното въображение продължавало да твори чудни легенди п предания и при най-малкото произшествие, свързано с джамията. Събарянето на минарето на всеки три-четири години без видими външни причини давало основа за създаване на фантастични легенди, в които упорито се поддържала вярата, че това е знамение за скорошно падане на турската власт. Макар че местните управници поради слуховете се отказали да строят повече минаре, от Истанбул били изпратени учен-кадия и архитект да построят ново и здраво минаре. При изкопните работи била открита богата гробница. Турските управници и гръцкият митрополит в града с всички средства се опитали да скрият от българите откритите предмети. Въпреки това из града упорито се заговорило, че бил открит гробът на цар Иван Асен II. Други твърдели, че това бил гробът на св. Иларион Мъгленски.
Старите славянски вярвания за вили и самовили, преплетени в народния фолклор, намират отражение в една от легендите за църквата „Св. 40 мъченици". Образите на вилите и самовилите са въплътени в образа на „Бялата мома". Тя се отличава от първообразите си и няма нищо общо с Бялата жена в Западна Европа. У нас тя е не само злокобно знамение, но весталка на свещеното минало и утешителка на поробения народ.
Между това опитите на нашите първи просветители и родолюбиви българи да влязат в джамията и да видят точно какво е останало там от българското средновековие зачестили.            
Случаят помогнал на д-р Христо Даскалов през 1858 г. Жената на шейха се разболяла тежко. Шейхът споделил мъката си с търновския каймакамин д-р Пол Марко бей (българин на турска служба). Последният му препоръчал временно пребиваващия във В. Търново френски лекар. Той имал предвид страстния патриот и родолюбец д-р Христо Даскалов. Марко бей побързал да не изпуснат случая и още на другия ден двамата българи, като говорели помежду си само на френски език, се явили при болната. После шейхът развел „чужденеца" из джамията. Пред колоните с надписи шейхът пояснил на лекаря, че това са надписи „джиневиз", т. е. генуезки, „но на мене ми се чини, че те са ески булгар" — добавил той. Д-р Христо Даскалов снел препис от Асеневата колона. Завърнал се в Русия през 1858 г., той изпраща точно копие на А. Хилфердинг, на знаменития славист проф. Срезневски, проф. О. М. Бодянски, които, както и самият той, го публикували през 1859 г. През 1860 г. в Белград надписът бил отново публикуван от Г. С. Раковски в книгата му „Няколко речи о Асеню первому великому царю болгарскому и сыну му Асеню второму" В забележка се казва: „Този надпис ми е съобщен от г-н Хр. Даскалова в лето 1858, кога се връщаше от свое пътешествие по България."
Подробно описание на джамията от това време е оставил д-р В.Ст.Берон, който я посетил през 1857 г. Ето и част от неговия разговор с шейха: „Отсетне го попитах: Ами като таз,и джамия е била повреди черквата (което самият шейх ми разказа), где е олтара й? — Той ми отговори,че олтара й е зад чергената завеса. Попитах го още: Защо вътрешната повърхност на зиданите стени е бяла, когато всичките свети християнски черкви са изписани с изображения на светии? — той ми наивно отговори, че наистина такива то изображения са съществували и съществуват, но те са закрити с бяла варена мазилка и — прибави той — ако се отмахне тая бяла мазилка (сува), ще се проявят изображенията на светиите, както и действително се случи след освобождението ни."
До наши дни са се запазили три ценни за българската история колони с надписи-Асенева, Омуртагова и колоната от Родосто. Последните две били поставени в църквата заедно с колоната, увековечаваща голямата победа на българския цар през 1230 г., за да покажат приемствеността на славните и героични традиции на Втората българска държава от Първата. Запазени са и някои фрески по стените, работени от майстори на Търновската живописна школа - картинен календар за месеците август и ноември в четири реда, св. Елисавета Млекопитателница с младенеца Йоан.
Единствено оригинална част от постройката си остава мавзолеят, по фреските на който се виждат следи от имитация на цветен мрамор. В църквата е бил погребан св.Сава, пръв сръбски просветител и архиепископ, родственик на цар Иван Асен II. По-късно неговите мощи били пренесени в Сърбия (1236 г). Предполага се, че останалите гробове в централната част на църквата са на отделни членове от семейството на цар Иван Асен II и на други български царе.