Източник БНР 

Победата на цар Калоян над кръстоносците при Адрианопол
Безчет са паметните битки в българското Средновековие, няколко обаче са тези, за които с увереност можем да кажем, че са променили хода на историята, не само българската, но и на целия европейски континент. Наред с битката на хан Аспарух с византийската войска при Онгъла (област в долното течение на Дунав) през 680 г., след която се основава българската държава на Дунав, и на хан Тервел с арабите през 718 г. пред стените на Константинопол, достойно място в този списък заема и победата на цар Калоян над латинските рицари при Адрианопол, днешния Одрин в Турция, на 14 април 1205 г. Как се стига до този сблъсък с вековни исторически последици?

В началото на 13-и век се организира поредният, Четвърти кръстоносен поход, с традиционната цел за освобождаване на Светите за християните места в Палестина от властта на мюсюлманите. По това време обаче бездната, която се е отворила между източното и западното християнство още от средата на 11 век, се е задълбочила до степен, че сътрудничеството отдавна е отстъпило пред взаимното недоверие и неприязън. В същото време Византийската империя преживява период на вътрешна криза. Така че нищо не спира рицарите, тръгнали да освобождават Светите земи от сарацините, да се насочат към една по-лесна цел – Константинопол, столицата на Византия, втория Рим, най-големия и пълен с богатства град на Средновековна Европа. Йожен Дьолакроа, "Влизането на Балдуин в Костантинопол"След многобройни конфликти с византийците рицарите щурмуват столицата на империята и на 12 април 1204 г. за първи път в историята си градът на Константин Велики пада в ръцете на чужд завоевател. Три дни прекрасният град е подложен на опустошение. Богатствата му са разграбени, храмовете осквернени, безценни произведения на изкуството – варварски унищожени. Както пише византийският историограф на епохата Никита Хониат, дори арабите били “по-човеколюбиви и кротки” от тези “мъже, които носят кръста Христов на раменете си”.

За кратко време по-голямата част от територията на Византийската империя пада в ръцете на кръстоносците, които я поделят помежду си. На императорския престол в Константинопол е поставен граф Балдуин от Фландрия. Остават само няколко слаби огнища на византийска съпротива в Мала Азия и в отдалечените райони на Епир, но и тяхната съдба изглежда обречена. Най-тежък удар понася Византийската църква, подчинена на Римския папа, който след дългогодишни дипломатически усилия да наложи духовното си върховенство на изток, сега вижда възможност да го стори със силата на оръжието. Дори българският цар Калоян (1197 – 1207) в търсене на международно признание подчинява Българската църква на папската власт. За съвременниците изглежда, че православната славяно-византийска общност е към своя край.

Насилията на рицарите превръщат старото недоверие на ромеите към тях в омраза. От Латинската империя се отдръпва и цар Калоян, обезпокоен от засилването на кръстоносната държава и обиден от високомерието на новата власт в Константинопол. Няколко месеца след завоеванието жителите на Тракия въстават срещу новите владетели на империята и предлагат съюз на единствения си възможен съюзник в този момент – българския цар, като му обещават императорската корона. Калоян приема предложението на драго сърце и скоро много от градовете в Тракия преминават под властта му.

Наличните в Константинопол латински сили веднага се организират и потеглят на поход начело с императора Балдуин да окажат отпор на въстаналите ромеи и българския цар. Когато достигат до Одрин обаче, виждат, че на стените му вече се веят знамената на Калоян. Живо описание на битката ни е оставил очевидецът Жофроа дьо Вилардуен. Рицарите обсаждат града, но когато вече са близо до успеха, на помощ на неговите жители начело на голяма войска от българи и кумани идва самият български цар. След първите стълкновения Калоян прибягва до военна хитрост, като изпраща напред отряд от кумани, които след първоначалната атака отстъпват и увличат голяма част от рицарите начело с императора в преследване. На определеното за засадата място основните сили на българския владетел излизат от укритието си зад околните хълмове и, както пише летописецът, кръстоносците се озовават обградени от всички страни като от “черен и гъст облак”. Рицарите се сражават храбро, мнозина падат в боя, но пътят им е отрязан във всички посоки. Накрая сам император Балдуин с 200 отбрани воини се хвърля в битката. Обграден отвсякъде, той е заловен жив и отведен в българската столица, където умира на следващата година. Остатъкът от латинската войска отстъпва към Константинопол, където скоро, изтощен от паническото бягство, умира и вдъхновителят на кръстоносния поход - венецианският дож Енрико Дандоло. В следващите месеци Калоян завладява почти всички латински владения на Балканския полуостров.

Латинската империя никога не се възстановява от удара, който понася при Одрин на 14 април 1205 г. Унижението от пленяването на самия император и смъртта на най-способните предводители лишават в зародиш младата кръстоносна държава от възможността да наложи господството си в европейския югоизток. Както пише в летописа си един от кръстоносците, при Одрин “загина цветът на латинското рицарство”. Объркването в редиците им дава време на останките от византийските сили да се стабилизират и да започнат бавното отвоюване на земите на старата си империя. Българският цар овладява по-голямата част от полуострова. Макар че кръстоносците остават в Константинопол чак до 1261 г., те никога вече не владеят нещо много повече от столицата си и държавата им мъждука единствено поради несъгласията между балканските и малоазиатските им противници.

След битката при Одрин, една година само след налагането на латинската власт и папското господство на изток, започва процес, който бихме могли да определим като византийска и православна Реконкиста (отвоюване). Културно-историческият кръг, който големият историк Дмитрий Оболенски определя като “Византийска общност”, обединен от православието и общите си корени в славяно-византийската цивилизация, оцелява в един от най-драматичните си моменти. И макар че историята не признава “ако”, можем да се осмелим да кажем, че без победата на българския цар Калоян при Одрин днешното културно, религиозно и цивилизационно многообразие на Европа вероятно нямаше да е същото.”

Петър Къдрев