Конкурсът
за Св. четиридесет мъченици
Историята на останките на средновековната черква, нейната защитна обвивка и стопанисването на "Великата лавра" на брега на Янтра във Велико Търново е също дълга, поучителна и мъчителна. В. "Култура" неведнаж е писал по проблема. Той, както се казва, получи развитие и резултат на това развитие са резултатите от последния архитектурен конкурс. Заданието, изготвено от НИПК и одобрено от МК, САБ и Търновската община, съдържа няколко нови момента. Преди всичко това е отказ от използването на "Св. 40 мъченици" като действаща черква - в това отношение прогресът е забележителен и позволява усилията да се съсредоточат върху най-същественото. А то е - запазване на безценните останки и отваряне на достъпа до тях. Второ - заданието (за разлика от много други) не визира някакво предвзето решение, а дава голяма свобода във всевъзможни посоки и стойностни комбинации. Това, както ще видим по-нататък, не беше оползотворено. Трето - както никога досега, съставът на журито беше обявен поименно предварително.

Проблемът
Всеки архитектурен конкурс си има стандартен набор от проблеми - градоустройствени, ситуационни, икономически, естетически и пр. Тук обаче условията са непоносимо тежки. Неслучайно бяха представени само пет проекта. Това показва, че колегията (за първи път!) е преценила трезво шансовете си. Не бива да съжаляват тези, които се отказаха, защото задачата граничи с невъзможното. Неслучайно руините стоят покрити от десетилетия с неугледна барака, неслучайно там не се работи! Каквото и да се направи, би било уязвимо по много причини. Главната причина е в няколко нерешими противоречия. Черквата "Св. 40 мъченици" е едва ли не най-важната българска сграда, по-важна от "Св. София" и от "Св. Александър Невски". По-важна дори може би от черквата в Батак, ако броим само черквите. Няма друго място, което да е по-свързано с величието и нещастието на България, няма по-подходящо място от "Великата лавра" за празнуване на победи и за оплакване на мъченици. Което вече неведнаж е ставало там. Едновременно с това - запазената материална субстанция е безкрайно жалка. Като изключим колоните с надписите, от средновековната архитектура не е останало почти нищо, а и това, което е било налице през ХII век, едва ли би могло да се нарече внушително. Нито архитектурен шедьовър, нито каквото и да било. Затова решението да не се вдигат хипотетични възстановки е правилно. Но не е достатъчно! На всичко отгоре и фонът с нищо не допринася за едно приемливо решение. Току по олтарната абсида се катери важна улица, която няма как да бъде премахната. Непосредствено зад черквата се изправя редица еднофамилни жилища (поне да беше гол хълм)! Ако в парцела трябва да има музейна сграда (няма как да няма), то тя непременно ще нагази в манастирските постройки на Лаврата, а там всеки квадратен метър потенциално съдържа находки и дори нищо да няма, една нова сграда би съсипала автентичността на мястото. Каквато и конструкция да има защитното покритие, то все някъде трябва да стъпи, а в манастирския комплекс няма педя свободна от историческо значение земя. Единствената благоприятна даденост е Янтра - дори такава, каквато е - с минимума от някогашната си пълноводност и красота. Но и тя не може да бъде оставена без защитни (модерни) съоръжения, защото от време на време приижда. И т.н.

Проектите
От петте конкурсни проекта три си приличат концептуално - тях журито избра да продължат във втори контрактуван етап. Това са проектите на Александър Генчев, Емил Йорданов и Илия Лефтеров. Те предлагат защитна сграда плътно върху останките от черквата, двускатни покриви и стъпване нагъсто покрай северната и южната основа. Затвореното пространство ще се използва за експозиция на тъй важните колони и стенописи. При Генчев защитната сграда е изцяло стъклена и климатизирана, при Йорданов - частично стъклена и при Лефтеров - почти напълно затворена. И в трите случая става дума за сграда, която в общи линии спазва габарита и силуета на някогашната черква. Тази бъдеща защитна сграда при Генчев е най-сложна в технологично отношение, при Лефтеров - най-проста. В същия ред са и вероятните строителни и експлоатационни разходи. И за трите проекта е характерно, че са ясни, сравнително реалистични и ако това беше нужното решение, нищо не пречеше то да беше реализирано още преди 20 години. И трите проекта изнасят далеч встрани нужната втора музейна, приемна и обслужваща част, като по този начин избягват (още) модерни намеси на територията на Лаврата (става дума за разкопани основи, нищо повече). И трите проекта решават повече или по-малко сполучливо насъщния проблем - запазването и експонирането на (част от) стенописите (без подробности). И трите проекта не решават втория проблем - как (с архитектурни средства) да се изрази изключителното значение на това място за България. Как (като няма място) да се осигури присъствието на много хора (а не само официални лица, отделни посетители и музейни работници) едновременно в сюблимни за България моменти (да се надяваме, че такива предстоят). Как (с градоустройствени средства) да се разкара улицата и ако не може - да се кашира нейното присъствие заедно с това на поне пет от фоновите постройки. Със съзнанието, че тези проблеми стоят, от тримата единствен Генчев се е опитал да придаде повече тежест и представителност на мястото. За целта предлага на другия бряг на Янтра да се направи открит амфитеатър, прицелен в западната фасада на черквата и помежду им - ажурна метална камбанария вътре в реката, достъпна по дълги стоманени пасарелки, тръгващи от три места на "сушата". Без да се впускам в подробности, бих казал, че без амфитеатъра, камбанарията и пасарелките е по-добре, дори да не струваха пари.
Четвъртият колектив - на Лилян Делевски има принципно различна концепция. Върху останките от черквата той предлага голяма музейна сграда със собствена индивидуална физиономия плюс значителни като обем крила (общо четири) на север и на юг върху разкритите останки от манастирските сгради. С други думи - предлага на брега на Янтра един (пост)модерен музеен комплекс, който радикално променя външно оригинала, върху територията на целия манастир. По такъв начин Търново се сдобива с една културна сграда, която би могла да бъде навсякъде в културна Европа, значението на мястото е подчертано с архитектурни средства (и много пари), но от "Мъчениците" не остава нищо в образа на новата сграда и в духа на мястото. Ако се погледне от по-голяма (психологическа) дистанция обаче, може да се допусне, че всъщност точно такава е била навремето Лаврата - като обеми, но и като културно и функционално значение за тогавашния град и тогавашната държава. Сигурно е, че журито не е мислило в подобна светлина и е възможно самият Делевски да не е докладвал в този смисъл. Едно безкомпромисно решение, което макар по неприемлив начин, дава отговор на всички проблеми. Наличието на такъв подход се приема, общо взето, като изненада.
Петият проект - на Здравко Русев - притежава познатия от други конкурси Здравков радикализъм, простота и находчивост на решението. Без да е премислено в подробности, решението за едро покритие, върху обем, спрямо който някогашната черква е не повече от една десета, има забележителни преимущества. По такъв начин се подчертава, че тази малка сграда има голямо собствено значение. Модерната конструкция бяга далеч встрани и във височина, така че не съперничи на и не компрометира руината (която е само една вехтория, каквото и да прави човек, ако не иска да съчинява археология). Когато е на терена, дори на известна дистанция от черквата, посетителят не вижда "второто небе" нито неговите опори. Ако се направи достатъчно светло покритие, то практически ще се дематериализира. Манастирският двор остава свободен от конструкция, там разкопките могат да продължат, сегашният етап не предрешава неговото устройство и това сам по-себе си е огромен плюс, защото дворът ще продължи да действа общо с интериора на черквата - и така духът на мястото се запазва (поне вътре) непокътнат. Голямото покритие може да се окаже по-евтино от трите избрани решения и многократно по-евтино от концепцията на Делевски. Остава открит въпросът - ще се топли ли това пространство? Който и да е отговор поставя на изпитание цялата идея.

Представянето
В графично отношение този конкурс няма с какво да се похвали. Някои колективи имат по 20 табла (без това да им носи определено предимство), други - по шест. Всъщност за изясняване на идеите четири са достатъчни. Този конкурс е може би един от редките случаи, когато компютърната графика не носи предимства. За съжаление, проектите, правени на ръка, бяха много под нивото, което собствените им автори владеят. Една от причините, елиминирали Здравко Русев на толкова ранен етап, е безспорно слабата графика. Макетът, който единствено Делевски представя, явно не му е донесъл бонификация. Може би е крайно време конкурсите да заявяват твърдо и категорично точно колко и какво искат като нагледни материали и да не допускат повече от достатъчното. Много е лесно да се предвиди какво и колко е то.

Журито
Под председателството на арх. Боян Кузупов журито взе според мен странно за един двуфазен конкурс решение. Получават право да продължат като контрактувани трите проекта, които имат една и съща концепция - минимално защитно покритие, чийто интериор представлява музей. Така че оттук нататък няма да се състезават концепции, а еднородни решения. Вероятно проектът на Генчев ще се посвие, проектът на Лефтеров ще се поразпусне и двата ще се приближат по-плътно до концепцията на Йорданов. Това е реалистична концепция, нищо чудно да бъде построена. Неслучайно тя преобладава внушително. След първото заседание, на което бил елиминиран проектът на Русев, членът на журито арх. Станишев престанал да посещава заседанията. Той и арх. Битраков подписали протокола с особено мнение. Вероятно вижданията им се различават донякъде от становището на журито.
На обсъждането на конкурса в САБ (не бях там) изказали се колеги, които настояли и Русев да продължи (макар без контрактация). И тук се създава дилема. След като журито е излязло с решение, кой освен него е в силата си да постановява нещо допълнително, макар и непротиворечащо в общи линии? Ако Русев има право да продължи, няма ли същото право Делевски? Ако те двамата имат право да продължат, няма ли същото право всеки, който иска (все без контрактация, естествено). Това са все въпроси, които дъртият правилник за архитектурните конкурси не решава. Както и младият закон за търговете и конкурсите в проектирането и строителството. Да речем - това е материя за правилник, не за закон. Ако е така, къде гледа САБ 30 години? Горе-долу преди толкова време Евлоги Цветков написа черновата на сегашния правилник. В основни линии е същият и до днес. Ако решения на ръководството на САБ могат да се вземат чрез събрания, не е ли време отново да тръгнем по събрания? Това не са реторични въпроси, отговорите се съдържат в проектоправилници, които ръководството на САБ се назландисва да разгледа и доведе докрай още от 1989 г.

Перспективи
Вероятно, поне един проект, най-малкото на самия Здравко Русев, ще стигне до по-детайлирано решение с едро покритие. Има да се решават трудни подпроблеми: Каква форма да има, за да е най-рационално покритието? Очевидно сегментен купол не е най-доброто - плосък свод с малка стрелка върши по-добра работа при по-голяма покрита площ и по-малка светла височина. Къде да се разположат допълнителните затворени обеми, които са функционално необходими? Каква част и как ще се отоплява? Каква част ще се остави прозрачна, как ще се обезопаси тя срещу вандализъм? Невъзможно ли е да се премести улицата поне малко на изток? Всички тези въпроси и много други - свързани със самата експозиция, ходовата линия, преминаването от отворено в затворено и обратно, енергийната ефективност, озеленяването, безопасността - всички тези въпроси просто не са били решавани в първа фаза. Каквото и да решат оттук нататък САБ и културното министерство за правото на участие във втора фаза - това ще бъде прецедент, който ще окаже трайно влияние на конкурсите.

Ала-бала
Първото, което ще кажа тук, не е ала-бала. Това не беше конкурс само за архитекти. Поразително е, че в колективите няма изкуствоведи. Кой, ако не те, ще каже какво и как ще се експонира? Могат ли архитектите да преценят сами дали да експонират оригинали или копия? Ако е уместно (при какви условия?) да са копия, допустимо ли е те да бъдат в друг мащаб? Ако да, къде и как ще бъдат съхранявани/експонирани оригиналите? Дават ли си сметка архитектите какви нови (прекрасни) възможности им се откриват, ако имаше кой да отговори аргументирано на тези въпроси? Особено в рамките на Здравковата концепция! В неговия колектив има художник концептуалист (Георги). Ако това се е отразило благоприятно на размаха на проекта, не можеше ли да се отрази и на художеството? Къде е в колективите (но и в заданието) градостроителят, който да каже колко голямо нещо е благоприятно на това място от гледна точка на панорамата на Царевец, на града? Може ли да се мести улицата с цената на три - пет отчуждени парцела - готова ли е общината на такава жертва? И пр. ала-бала.
След всичко казано дотук, редно е нетърпеливият читател да запита - ти, бай приятелю, като се пишеш толкова печен в материята на конкурса, защо не участва, та да видим колко можеш? Защото много добре си направих сметката, благодарение на това, че журито беше обявено поименно. На този етап нямаше да покажа нещо много по-различно от Здравко Русев. Значи правилно съм преценил. Добрият регламент пести излишни усилия. Този конкурс, въпреки слабото участие, е един успешен конкурс. Той показа, че броят на добрите алтернативи е крайно ограничен. Броят на потенциалните участници също. Конкурсът показа, че хората, които искат да работят без шанс за, макар и малка, премия, се броят на пръсти. Поуката е ясна - искате ли полезни конкурси - направете ги максимално строги, максимално прозрачни, максимално кратки, минимални като обем на представянето, обещайте само една награда, принудете участниците да играят ва банк и не се отмятайте от решението на журито! Елементарно, Уотсън. Ако човек си постави за цел не да спечели контрактация, нито дори да построи непременно той тази безумно мъчна сграда, а да се стигне до едно действително оптимално решение (без значение чие), за да получат най-сетне "Мъчениците" покой, а страната - своето безценно наследство - всички средства са добри. Три години бяха нужни да узрее задание, по-добро от това на предишния конкурс. Още три за по-добър проект не са много на фона на пропилените 30.

Павел Попов

http://www.onlinebg.com/kultura/my_html/2064/b_pavel.htm